Ако падне монополът на НЗОК, качеството на лечението у нас ще се повиши
Д-р Емануил Найденов е неврохирург в Клиниката по неврохирургия в Университетска болница " Св. Иван Рилски " в София. Той е съосновател е на гражданската самодейност " Млади лекари за ново опазване на здравето ". Заедно със свои сътрудници основава и Фондацията " Остани ", чиято цел е да усъвършенства диагностиката и лекуването на мозъчни тумори.
Вие се занимавате с неврохирургия - една много комплицирана компетентност. Атрактивна ли е тя за младежите у нас?
Неврохирургията е в действителност много комплицирана дисциплинираност. Изисква изцяло посвещаване. Голяма част от дребното време отвън операционна се прекарва с пациентите и техните близки. Един младеж, който си избира тази компетентност, би трябвало да е наясно с това. И макар тези ежедневни и тежки натоварвания има много млади лекари, които желаят да специализират това. Какви са аргументите? Според мен преди всичко стои атрактивността на дисциплината. Не бих споделил, че в България аргументите са финансови, тъй като един доктор, работещ това в Западна Европа, ще взема, без да пресилвам, близо 20 пъти по-голямо възнаграждение. По-скоро повода е в самото предизвикателство, младежът да потвърди на себе си, че може да се пребори с високите условия. Специалността изцяло основателно се възприема като нещо извънредно комплицирано и всеки, който е съумял да се пребори с предизвикването да я усвои, по собствен вътрешен, неписан аршин може да се почувства съумял в живота. Но това се заплаща с цената на здравето и на неналичието на задоволително време за персонален живот. Въпреки това удоволствието да окажеш помощ на пациента, безусловно да го спасиш, оправдава напълно напъните и сами разбирате - това е доста надалеч от материалните критерии и избрания.
Вие по какъв начин взехте решението да се занимавате точно с неврохирургия?
В началото на моето следване желаех да бъда ендокринолог. Стана обаче нещо, занимавах се интензивно с разнообразни спортове, получих затруднение и бях прикрепен на легло с неописуеми болки, които бяха толкоз мощни, че желаех да умра, само че те да изчезнат. Тогава един човек в бяла престилка пристигна, прегледа ме и като с магическа пръчка ми реши казуса. Той беше неврохирург. Именно тогава си показах, че в случай че мога аз да направя сходно нещо за различен, това ще ми даде цялостен смисъл на съществуването. И от този момент си трансформирах вижданията, взех решение да стана неврохирург. Много компликации имаше по този път, защото няма какво да се лъжем - аз в моето фамилията лекари нямам, кой да ми оказва помощ - също, да ме уреди някъде или нещо сходно. Сам преодолявах компликациите, само че с доста неизменност мога да кажа, че осъществих " американската фантазия " в България. Ако това е мотивацията на младежите, които желаят да специализират неврохирургия, доста бих се радвал. Това значи, че те ще си лягат и ще отварят заран очи с мисълта за пациента и с мисълта какъв брой добре се усещат като му оказват помощ дейно. Ако има някаква друга мотивация в медицината, а и изобщо в която и да е от другите сферите на обществото от това просто да бъдеш най-хубавият в това, което правиш, съгласно мен е неверно и може да изроди всяка добра концепция.
Какви препоръки давате на младите си сътрудници?
Нямам блян да бъда " наставник " за младите сътрудници, тъй като самият аз до неотдавна бях подобен, само че в случай че виждам, че вършат нещо, което би опорочило по значителен метод тяхното бъдещо развиване, мога просто да си кажа мнението, без да го налагам - мисля, че всеки човек самичък построява своя живот и дали той ще схване това, което му се споделя, зависи само от него.
Като доктор всеки ден се сблъсквате с проблемите на системата. Какво съгласно вас би трябвало да се промени?
Аз съм от критиците на системата, тъй като в този си тип тя не работи нито за лекаря, нито за пациента и това е несъмнено. Въпросът е, че при справедлив недостиг за цената, която обществото заплаща като запас, това, което се получава като резултат, безусловно не й подхожда - истината е, че с доста по-малко средства ние получаваме резултати, които в развитите страни се получават с доста повече финансови запаси. Една неврохирургична намеса се прави оценка от здравната ни каса на сред 3000 и 4000 лв., а една такава интервенция в Западна Европа се прави оценка сред 30 000 - 35 000 евро. Говорим за разлика в порядъка на 20 пъти! Смело мога да кажа, че имаме пациенти, които се лекуват по европейски стандарт, като получаваме доста положителни, т.е. аналогични резултати - дълготрайност и качество на живот, успеваемост на самите интервенции. Всичко това идва от професионализма и напъните на медицинския личен състав, от лекарския труд. Разликата сред 3000 лв. и 30 000 евро при аналогично качество идва от напъните на медицинските служащи в България. И сега продължава " лекарският труд " обективно да не бъде оценен. Разликата в цената, която е в Западна Европа, идва главно от труда на лекарите, медицинските сестри, всички, които са ангажирани в процеса на лекуване. Преди време беше станало на въпрос, че България е " страна на услугите " и май продължава да бъде по този начин, тъй като услугата тук няма стойност. Всичко, добавено към нея - медицински консумативи, лекарства, всичко това се остойностява и то на цени, аналогични с тези в Западна Европа. Дори има случаи, в които - тъй като имаме невисок оборот за избрани консумативи и лекарства, цените тук са по-високи. Така че разликата и това, което оказва помощ на системата да се крепи, тази диспропорционалност във връзка с финансирането идва от труда на медицинския личен състав и сякаш няма схващане от страна на обществото и ние имаме виновност за това като лекари, тъй като не сме обединени и на моменти даваме разнопосочни сигнали към него. Ако имаме ясна визия какво желаеме, аз съм уверен, че знаем по какъв начин да го реализираме, и в случай че дадем ясно и единно обръщение към обществото и поработим върху това да бъде свестен този сигнал, бихме могли да притеглим самите пациенти и техните близки към нашите хрумвания, естествено, вземайки поради и техните визии по въпроса, само че като участници в тази система всички дружно да я създадем работеща.
В момента имаме опит за битие на пазарен механизъм в планова стопанска система. От една страна, имаме съответни реализатори на медицински услуги - лечебни заведения, лекари в доболничната процедура, които са сложени в пазарна конюнктура - пациентът може да реши, че не харесва даден доктор и да отиде при различен, по този метод изпълнителите се конкурират между тях, има болнични заведения, които оферират разнообразни способи на лекуване, още веднъж има конкуренция, която в идеалния си тип работи за възстановяване на качеството. От друга страна - има един, монополизиран държавен фонд, който финансира всичко това и той не е подложен в изискванията на конкуренция. По този метод той не е изправен пред нуждата да усъвършенства качеството си, да потърси усъвършенстване на своите разноски, в това число и на административните такива. Поставяйки този фонд в конкурентна среда, пазарният механизъм ще стартира да носи положителен резултат. От друга страна, въпросът е дали ние сме за подобен пазарен механизъм, или би трябвало да се върви към обществен модел на опазване на здравето, какъвто съществува в доста страни. При всички случаи е ясно едно - хибридът сред двете системи не работи добре. Или би трябвало да се върви към чисто пазарен механизъм - демонополизиране на източника на финансиране, или да се върви напълно в друга посока - да има обществен детайл в опазването на здравето и да няма търговски сдружения, каквито са лечебните заведения сега, и последните да са напълно на държавна прехрана, като не се търси баланс на доходи и разноски.
Отдавна се приказва за демонополизиране на Здравната каса. Как съгласно вас това би трансформирало опазването на здравето у нас?
Опитите за надзор от страна на НЗОК сега са фокусирани върху това дали в " бланка 3 " на " документ 4 " са вписани дата и час, да вземем за пример. Ако това не е маркирано, следва автоматизирана глоба. Никъде обаче не съществува вид да се ревизира дали пациентът действително е имал потребност от това лекуване, дали получавайки го, той е удовлетворен и дали резултатът е обективно усъвършенстване на положението му. Такъв надзор не съществува. Контролът сега е чисто пунктуационен - часове, дати, подписи. Ако има пропуск, се приказва за " неточност ". Ако се вкара конкурентен принцип сред източниците на финансиране, аз съм уверен, че ще се появят отдели в съответните фондове, които ще наблюдават за какво пациентът въобще е признат за лекуване, да вземем за пример. В момента инспекциите се правят напълно въз основата на документи, без допир действително до пациента. Така може да се попадне в следната неуместна обстановка, в която един пациент е признат в тежко положение и е изправен на крайници, а се води, че не е вярно лекуван " административно ", тъй като нещо е пропуснато по бланките, и различен пациент, който въобще не е трябвало да бъде одобряван за лекуване и е третиран несъответстващо, в положението му няма позитивно развиване, се води, че е изрядно лекуван по документи. Това е безусловно всекидневен проблем и не е това методът за надзор на здравните услуги. За хирурга какво е значимо - да влезе в операционна, оптимално добросъвестно и с всичките си знания да усъвършенства положението на пациента и оттова нататък отбелязването на дата, час, попълване на всевъзможни графи и прочие не е лекарска работа. Това е чисто административна активност, която се вменява на самия доктор. Общопрактикуващите лекари също сега са като диспечери - от минутите, които имат за обзор на пациент, огромната част от времето би трябвало да попълнят документи, това е време, което те могат да отделят на болния, само че това време се изяжда от административните условия.
Напълно чистосърдечно мога да кажа, че аз съм " административно неверен ". Признавам си! Двама пациенти, да вземем за пример, които бяха изписани предходната седмица в отлично положение - единият не можеше да се изправи от леглото - този човек си потегли без патерици. Друга жена, която имаше израстък на извънредно рисково място в мозъка, беше оперирана и също беше изписана на крайници - двама повече от удовлетворени пациенти, уверени в смисъла на това, което е осъществено за тях, заболели, при които съм позволил административната неточност да пропусна да попълня дата и час, поради което понасям наказания, болничното заведение търпи наказания!? Това няма безусловно никакво отношение към индикациите за лекуване, към резултатите от осъществената интервенция и от самото чувство на пациента за това по какъв начин е лекуван. Всеки ден отделяме прекомерно малко време да обсъждаме съответните случаи и по какъв начин да подходим към тях, а вместо това обсъждаме какъв е салдото на клиниката за месеца, какви разноски сме създали, какво е пропуснато в попълването на документите и по какъв начин това ще бъде глобено. По моите наблюдения на Запад, и съответно в Белгия, това не съществува. Когато стъпиш в операционната, не мислиш какъв брой ще коства нещото, което използваш за лекуването на пациента, а тук се постанова да мислиш, че всичко, което използваш за по-качествено лекуване, ще отнеме от прихода на клиниката и надлежно ще се отрази на твоята заплата. Не мисля, че това е вярно. Този метод на комерсиално мислене непременно не е за положително. Ако има повече от един източник на финансиране, това може да се поправя, защото тогава фондовете ще наблюдават повече за индикациите и качеството и по-малко ще се концентрират върху „ паспортното “ наличие на всеки документ.
От години приказваме и за електронно опазване на здравето, което обаче към момента не е реалност.
Аз съм уверен, че то ще докара неизбежно до нещо положително, изключително в случай че се извърши цялостния план на концепцията. Т.е. пациентът да има опция - дали ще е от своя мобилен телефон, дали ще е от компютъра си, да вижда какво се трансформира и добавя в неговото здравно досие, какво лекуване е осъществено, да има персонален надзор върху финансовия запас - дали той ще е обезпечен от НЗОК, или от частен фонд няма значение. Лекарите в амбулаторната процедура и в лечебните заведения също ще могат да имат цялостен и бърз достъп, всичката нужна информация за пациента ще бъде на тяхно разположение, няма да се разнасят купчини хартиени документи и фотоси от един кабинет в различен. Едновременно с това следва да се отстрани този идиотизъм, който съществува сега - неуместното условие всяко нещо, въведено от лекаря в компютър, да бъде разпечатано и няколко пъти на хартия. Ние сега вкарваме паспортна част - персонални данни, само че в това време ни се постанова да попълняме същата паспортна част на ръка най-малко на още осем места. Всяко ново административно условие включва с изключение на електронна форма и попълване на документи на ръка. Това е безсмислено упражнение и в допълнение усилва натовареността.
Всяка смяна в здравната система обаче среща отпор.
В системата има механизми на самоподдържане и всеки опит за смяна сега среща забележителна опозиция. Това е положение на порочно, само че устойчиво равновесие и смяната несъмнено няма да е лесна, само че методът би трябвало да бъде доста деликатен, защото, може да наподобява пресилено, само че се касае и за национална сигурност, тъй като един срив може да провокира непредвидими последици. Необходими са хем радикални промени, хем добре следени, а това е много тежка задача и без помощта на обществото и без ние като лекари да разбираем съответно нуждата от това нещо и негативите, които може да зародят по време на една такава смяна, няма по какъв начин да се случи. Отново, не е в наш интерес да не сме единни и да излъчваме разнопосочни сигнали към обществото. Разбира се, на доста хора е преференциално сега тази система да е такава, каквато е, само че това не са тези, които всекидневно работят с пациенти, не са лекарите, които се трудят на първа линия, не са и самите пациенти и техните близки.
Споменахте за нуждата от по-добрата връзка сред лекари и пациенти. Това също е доста огромен проблем на системата като цяло.
По-добрата връзка е основна. Имаше неотдавна прекрасен образец в тази посока. Аз правя оценка труда на общопрактикуващите лекари и проблемите им, само че сега, в който те излязоха с декларация и митинг пред здравното министерство, с цел да се чуят техните проблеми, 2-3 дни по-късно имаше отговор в лицето на пациентски организации, които обявиха противоположна позиция на настояванията им, точка по точка. Не че настояванията на сътрудниците са несъстоятелни, не че позицията на пациентите е несъстоятелна, а просто съществува цялостно недоумение сред тези две групи. Това не би трябвало да продължава, би трябвало да се търси подпомагане от страна на обществото, да му бъде обяснено и то да бъде уверено, че са нужни промени, а не вследствие на неналичието на информираност да реагира първосигнално и мъчително. Налаганата с годините политика на конфронтиране не работи в интерес на лекарите и техните пациенти. Тя е комфортна за други хора, които са в действителност и в основата на казуса. На въпроса за какво страда доверието - започнаха да се постановат тези, че надали не пациентът се преглежда само като някаква " касичка ", която наложително би трябвало да бъде изпразнена, с цел да се облагодетелства " неприятният " медицински личен състав. Нещата обаче не стоят по този начин. Ролята на лекарското съсловие е не да мисли, че единствено може да промени системата, тъй като до момента в който съществуват сходни насадки, обществото ще бъде държано в подвеждане и под надзор. Лекарят би трябвало да изясни на пациента, да го притегли за абстрактен съидейник, да могат дружно да я трансформират. Всеки един от нас е предстоящ пациент, това не би трябвало да го забравяме. Имаме директен интерес тази система да работи добре.
Това съмнение като че ли се вижда и в огромната известност на различните способи за лекуване и отричането на редица медицински практики.
Особено що се отнася до неврохирургията, има доста тежки диагнози с неспособност за изцеление на пациента. Въпреки това има метод тези пациенти да водят задоволително нескончаем живот, с положително качество, да бъдат дейни членове на обществото. Но все пак има положения, в които прогнозата е доста тежка и понятието изцеление не съществува. Хората, попаднали в такава обстановка, са доста лесни жертви на обещания, на псевдолечители, които им споделят думите, които пациентът и неговите близки желаят да чуят: " Аз ще те изцелявам " или " Всички досега са бъркали, диагнозата ти е друга ". Не споделям, че няма диагностични неточности, само че в всеобщия случай става въпрос за положения, при които изцеление няма. Има опция обаче животът да се удължи с години, само че хората са склонни да търсят " лечители ", които без да им тежи на съвестта да им кажат, че казусът може да бъде решен дефинитивно и те да бъдат излекувани. По този метод, употребявайки вярата, елементарно се печели доверие, само че рядко се приказва за негативните последствия от едно сходно " лекуване ", тъй като постоянно става въпрос за хора без здравно обучение и упреците няма към кого да бъдат отправени. Докато от другата страна има доктор, болнично заведение, нормативни условия, правила за работа - има кого да обвиниш, в случай че нещо се развие не съгласно предстоящото. Има закон, който прави лекаря пострадал, в случай че сгреши, само че действително няма по какъв начин да насочиш разочарованието си от псевдолечение, няма по какъв начин да обвиниш измамника без здравно обучение, да му бъде потърсена отговорност. Изправени пред тежка диагноза, хората доста постоянно могат да не повярват на този, който им споделя истината, а да се доверят на този, който им споделя каквото желаят да чуят.
Към всеки пациент би трябвало да се подхожда самостоятелно - някои желаят да схванат в цялостни елементи механизма на заболяването, вероятните методите на лекуване. Именно в този диалог се построява първичното доверие сред лекаря и пациента и няма какво да се чудим, че има раздор, тъй като лекарите имат все по-малко време да отделят на пациентите, няма по какъв начин да изградиш доверие с някого, с който не приказваш задоволително. Много е значимо в тези диалози да се показват нещата обективно, да няма нереалистични упования от страна на пациента и неговите близки за това какво може да стане, по какъв начин може да му се помогне, тъй като има доста тежки случаи, в които медицината е просто лимитирана - освен в България, само че и в света като цяло. И тъкмо в този диалог с пациента и околните му е добре да възникне един тим, който дружно да взема решение какво да се прави и каква е ролята на всеки.
Вие се занимавате с неврохирургия - една много комплицирана компетентност. Атрактивна ли е тя за младежите у нас?
Неврохирургията е в действителност много комплицирана дисциплинираност. Изисква изцяло посвещаване. Голяма част от дребното време отвън операционна се прекарва с пациентите и техните близки. Един младеж, който си избира тази компетентност, би трябвало да е наясно с това. И макар тези ежедневни и тежки натоварвания има много млади лекари, които желаят да специализират това. Какви са аргументите? Според мен преди всичко стои атрактивността на дисциплината. Не бих споделил, че в България аргументите са финансови, тъй като един доктор, работещ това в Западна Европа, ще взема, без да пресилвам, близо 20 пъти по-голямо възнаграждение. По-скоро повода е в самото предизвикателство, младежът да потвърди на себе си, че може да се пребори с високите условия. Специалността изцяло основателно се възприема като нещо извънредно комплицирано и всеки, който е съумял да се пребори с предизвикването да я усвои, по собствен вътрешен, неписан аршин може да се почувства съумял в живота. Но това се заплаща с цената на здравето и на неналичието на задоволително време за персонален живот. Въпреки това удоволствието да окажеш помощ на пациента, безусловно да го спасиш, оправдава напълно напъните и сами разбирате - това е доста надалеч от материалните критерии и избрания.
Вие по какъв начин взехте решението да се занимавате точно с неврохирургия?
В началото на моето следване желаех да бъда ендокринолог. Стана обаче нещо, занимавах се интензивно с разнообразни спортове, получих затруднение и бях прикрепен на легло с неописуеми болки, които бяха толкоз мощни, че желаех да умра, само че те да изчезнат. Тогава един човек в бяла престилка пристигна, прегледа ме и като с магическа пръчка ми реши казуса. Той беше неврохирург. Именно тогава си показах, че в случай че мога аз да направя сходно нещо за различен, това ще ми даде цялостен смисъл на съществуването. И от този момент си трансформирах вижданията, взех решение да стана неврохирург. Много компликации имаше по този път, защото няма какво да се лъжем - аз в моето фамилията лекари нямам, кой да ми оказва помощ - също, да ме уреди някъде или нещо сходно. Сам преодолявах компликациите, само че с доста неизменност мога да кажа, че осъществих " американската фантазия " в България. Ако това е мотивацията на младежите, които желаят да специализират неврохирургия, доста бих се радвал. Това значи, че те ще си лягат и ще отварят заран очи с мисълта за пациента и с мисълта какъв брой добре се усещат като му оказват помощ дейно. Ако има някаква друга мотивация в медицината, а и изобщо в която и да е от другите сферите на обществото от това просто да бъдеш най-хубавият в това, което правиш, съгласно мен е неверно и може да изроди всяка добра концепция.
Какви препоръки давате на младите си сътрудници?
Нямам блян да бъда " наставник " за младите сътрудници, тъй като самият аз до неотдавна бях подобен, само че в случай че виждам, че вършат нещо, което би опорочило по значителен метод тяхното бъдещо развиване, мога просто да си кажа мнението, без да го налагам - мисля, че всеки човек самичък построява своя живот и дали той ще схване това, което му се споделя, зависи само от него.
Като доктор всеки ден се сблъсквате с проблемите на системата. Какво съгласно вас би трябвало да се промени?
Аз съм от критиците на системата, тъй като в този си тип тя не работи нито за лекаря, нито за пациента и това е несъмнено. Въпросът е, че при справедлив недостиг за цената, която обществото заплаща като запас, това, което се получава като резултат, безусловно не й подхожда - истината е, че с доста по-малко средства ние получаваме резултати, които в развитите страни се получават с доста повече финансови запаси. Една неврохирургична намеса се прави оценка от здравната ни каса на сред 3000 и 4000 лв., а една такава интервенция в Западна Европа се прави оценка сред 30 000 - 35 000 евро. Говорим за разлика в порядъка на 20 пъти! Смело мога да кажа, че имаме пациенти, които се лекуват по европейски стандарт, като получаваме доста положителни, т.е. аналогични резултати - дълготрайност и качество на живот, успеваемост на самите интервенции. Всичко това идва от професионализма и напъните на медицинския личен състав, от лекарския труд. Разликата сред 3000 лв. и 30 000 евро при аналогично качество идва от напъните на медицинските служащи в България. И сега продължава " лекарският труд " обективно да не бъде оценен. Разликата в цената, която е в Западна Европа, идва главно от труда на лекарите, медицинските сестри, всички, които са ангажирани в процеса на лекуване. Преди време беше станало на въпрос, че България е " страна на услугите " и май продължава да бъде по този начин, тъй като услугата тук няма стойност. Всичко, добавено към нея - медицински консумативи, лекарства, всичко това се остойностява и то на цени, аналогични с тези в Западна Европа. Дори има случаи, в които - тъй като имаме невисок оборот за избрани консумативи и лекарства, цените тук са по-високи. Така че разликата и това, което оказва помощ на системата да се крепи, тази диспропорционалност във връзка с финансирането идва от труда на медицинския личен състав и сякаш няма схващане от страна на обществото и ние имаме виновност за това като лекари, тъй като не сме обединени и на моменти даваме разнопосочни сигнали към него. Ако имаме ясна визия какво желаеме, аз съм уверен, че знаем по какъв начин да го реализираме, и в случай че дадем ясно и единно обръщение към обществото и поработим върху това да бъде свестен този сигнал, бихме могли да притеглим самите пациенти и техните близки към нашите хрумвания, естествено, вземайки поради и техните визии по въпроса, само че като участници в тази система всички дружно да я създадем работеща.
В момента имаме опит за битие на пазарен механизъм в планова стопанска система. От една страна, имаме съответни реализатори на медицински услуги - лечебни заведения, лекари в доболничната процедура, които са сложени в пазарна конюнктура - пациентът може да реши, че не харесва даден доктор и да отиде при различен, по този метод изпълнителите се конкурират между тях, има болнични заведения, които оферират разнообразни способи на лекуване, още веднъж има конкуренция, която в идеалния си тип работи за възстановяване на качеството. От друга страна - има един, монополизиран държавен фонд, който финансира всичко това и той не е подложен в изискванията на конкуренция. По този метод той не е изправен пред нуждата да усъвършенства качеството си, да потърси усъвършенстване на своите разноски, в това число и на административните такива. Поставяйки този фонд в конкурентна среда, пазарният механизъм ще стартира да носи положителен резултат. От друга страна, въпросът е дали ние сме за подобен пазарен механизъм, или би трябвало да се върви към обществен модел на опазване на здравето, какъвто съществува в доста страни. При всички случаи е ясно едно - хибридът сред двете системи не работи добре. Или би трябвало да се върви към чисто пазарен механизъм - демонополизиране на източника на финансиране, или да се върви напълно в друга посока - да има обществен детайл в опазването на здравето и да няма търговски сдружения, каквито са лечебните заведения сега, и последните да са напълно на държавна прехрана, като не се търси баланс на доходи и разноски.
Отдавна се приказва за демонополизиране на Здравната каса. Как съгласно вас това би трансформирало опазването на здравето у нас?
Опитите за надзор от страна на НЗОК сега са фокусирани върху това дали в " бланка 3 " на " документ 4 " са вписани дата и час, да вземем за пример. Ако това не е маркирано, следва автоматизирана глоба. Никъде обаче не съществува вид да се ревизира дали пациентът действително е имал потребност от това лекуване, дали получавайки го, той е удовлетворен и дали резултатът е обективно усъвършенстване на положението му. Такъв надзор не съществува. Контролът сега е чисто пунктуационен - часове, дати, подписи. Ако има пропуск, се приказва за " неточност ". Ако се вкара конкурентен принцип сред източниците на финансиране, аз съм уверен, че ще се появят отдели в съответните фондове, които ще наблюдават за какво пациентът въобще е признат за лекуване, да вземем за пример. В момента инспекциите се правят напълно въз основата на документи, без допир действително до пациента. Така може да се попадне в следната неуместна обстановка, в която един пациент е признат в тежко положение и е изправен на крайници, а се води, че не е вярно лекуван " административно ", тъй като нещо е пропуснато по бланките, и различен пациент, който въобще не е трябвало да бъде одобряван за лекуване и е третиран несъответстващо, в положението му няма позитивно развиване, се води, че е изрядно лекуван по документи. Това е безусловно всекидневен проблем и не е това методът за надзор на здравните услуги. За хирурга какво е значимо - да влезе в операционна, оптимално добросъвестно и с всичките си знания да усъвършенства положението на пациента и оттова нататък отбелязването на дата, час, попълване на всевъзможни графи и прочие не е лекарска работа. Това е чисто административна активност, която се вменява на самия доктор. Общопрактикуващите лекари също сега са като диспечери - от минутите, които имат за обзор на пациент, огромната част от времето би трябвало да попълнят документи, това е време, което те могат да отделят на болния, само че това време се изяжда от административните условия.
Напълно чистосърдечно мога да кажа, че аз съм " административно неверен ". Признавам си! Двама пациенти, да вземем за пример, които бяха изписани предходната седмица в отлично положение - единият не можеше да се изправи от леглото - този човек си потегли без патерици. Друга жена, която имаше израстък на извънредно рисково място в мозъка, беше оперирана и също беше изписана на крайници - двама повече от удовлетворени пациенти, уверени в смисъла на това, което е осъществено за тях, заболели, при които съм позволил административната неточност да пропусна да попълня дата и час, поради което понасям наказания, болничното заведение търпи наказания!? Това няма безусловно никакво отношение към индикациите за лекуване, към резултатите от осъществената интервенция и от самото чувство на пациента за това по какъв начин е лекуван. Всеки ден отделяме прекомерно малко време да обсъждаме съответните случаи и по какъв начин да подходим към тях, а вместо това обсъждаме какъв е салдото на клиниката за месеца, какви разноски сме създали, какво е пропуснато в попълването на документите и по какъв начин това ще бъде глобено. По моите наблюдения на Запад, и съответно в Белгия, това не съществува. Когато стъпиш в операционната, не мислиш какъв брой ще коства нещото, което използваш за лекуването на пациента, а тук се постанова да мислиш, че всичко, което използваш за по-качествено лекуване, ще отнеме от прихода на клиниката и надлежно ще се отрази на твоята заплата. Не мисля, че това е вярно. Този метод на комерсиално мислене непременно не е за положително. Ако има повече от един източник на финансиране, това може да се поправя, защото тогава фондовете ще наблюдават повече за индикациите и качеството и по-малко ще се концентрират върху „ паспортното “ наличие на всеки документ.
От години приказваме и за електронно опазване на здравето, което обаче към момента не е реалност.
Аз съм уверен, че то ще докара неизбежно до нещо положително, изключително в случай че се извърши цялостния план на концепцията. Т.е. пациентът да има опция - дали ще е от своя мобилен телефон, дали ще е от компютъра си, да вижда какво се трансформира и добавя в неговото здравно досие, какво лекуване е осъществено, да има персонален надзор върху финансовия запас - дали той ще е обезпечен от НЗОК, или от частен фонд няма значение. Лекарите в амбулаторната процедура и в лечебните заведения също ще могат да имат цялостен и бърз достъп, всичката нужна информация за пациента ще бъде на тяхно разположение, няма да се разнасят купчини хартиени документи и фотоси от един кабинет в различен. Едновременно с това следва да се отстрани този идиотизъм, който съществува сега - неуместното условие всяко нещо, въведено от лекаря в компютър, да бъде разпечатано и няколко пъти на хартия. Ние сега вкарваме паспортна част - персонални данни, само че в това време ни се постанова да попълняме същата паспортна част на ръка най-малко на още осем места. Всяко ново административно условие включва с изключение на електронна форма и попълване на документи на ръка. Това е безсмислено упражнение и в допълнение усилва натовареността.
Всяка смяна в здравната система обаче среща отпор.
В системата има механизми на самоподдържане и всеки опит за смяна сега среща забележителна опозиция. Това е положение на порочно, само че устойчиво равновесие и смяната несъмнено няма да е лесна, само че методът би трябвало да бъде доста деликатен, защото, може да наподобява пресилено, само че се касае и за национална сигурност, тъй като един срив може да провокира непредвидими последици. Необходими са хем радикални промени, хем добре следени, а това е много тежка задача и без помощта на обществото и без ние като лекари да разбираем съответно нуждата от това нещо и негативите, които може да зародят по време на една такава смяна, няма по какъв начин да се случи. Отново, не е в наш интерес да не сме единни и да излъчваме разнопосочни сигнали към обществото. Разбира се, на доста хора е преференциално сега тази система да е такава, каквато е, само че това не са тези, които всекидневно работят с пациенти, не са лекарите, които се трудят на първа линия, не са и самите пациенти и техните близки.
Споменахте за нуждата от по-добрата връзка сред лекари и пациенти. Това също е доста огромен проблем на системата като цяло.
По-добрата връзка е основна. Имаше неотдавна прекрасен образец в тази посока. Аз правя оценка труда на общопрактикуващите лекари и проблемите им, само че сега, в който те излязоха с декларация и митинг пред здравното министерство, с цел да се чуят техните проблеми, 2-3 дни по-късно имаше отговор в лицето на пациентски организации, които обявиха противоположна позиция на настояванията им, точка по точка. Не че настояванията на сътрудниците са несъстоятелни, не че позицията на пациентите е несъстоятелна, а просто съществува цялостно недоумение сред тези две групи. Това не би трябвало да продължава, би трябвало да се търси подпомагане от страна на обществото, да му бъде обяснено и то да бъде уверено, че са нужни промени, а не вследствие на неналичието на информираност да реагира първосигнално и мъчително. Налаганата с годините политика на конфронтиране не работи в интерес на лекарите и техните пациенти. Тя е комфортна за други хора, които са в действителност и в основата на казуса. На въпроса за какво страда доверието - започнаха да се постановат тези, че надали не пациентът се преглежда само като някаква " касичка ", която наложително би трябвало да бъде изпразнена, с цел да се облагодетелства " неприятният " медицински личен състав. Нещата обаче не стоят по този начин. Ролята на лекарското съсловие е не да мисли, че единствено може да промени системата, тъй като до момента в който съществуват сходни насадки, обществото ще бъде държано в подвеждане и под надзор. Лекарят би трябвало да изясни на пациента, да го притегли за абстрактен съидейник, да могат дружно да я трансформират. Всеки един от нас е предстоящ пациент, това не би трябвало да го забравяме. Имаме директен интерес тази система да работи добре.
Това съмнение като че ли се вижда и в огромната известност на различните способи за лекуване и отричането на редица медицински практики.
Особено що се отнася до неврохирургията, има доста тежки диагнози с неспособност за изцеление на пациента. Въпреки това има метод тези пациенти да водят задоволително нескончаем живот, с положително качество, да бъдат дейни членове на обществото. Но все пак има положения, в които прогнозата е доста тежка и понятието изцеление не съществува. Хората, попаднали в такава обстановка, са доста лесни жертви на обещания, на псевдолечители, които им споделят думите, които пациентът и неговите близки желаят да чуят: " Аз ще те изцелявам " или " Всички досега са бъркали, диагнозата ти е друга ". Не споделям, че няма диагностични неточности, само че в всеобщия случай става въпрос за положения, при които изцеление няма. Има опция обаче животът да се удължи с години, само че хората са склонни да търсят " лечители ", които без да им тежи на съвестта да им кажат, че казусът може да бъде решен дефинитивно и те да бъдат излекувани. По този метод, употребявайки вярата, елементарно се печели доверие, само че рядко се приказва за негативните последствия от едно сходно " лекуване ", тъй като постоянно става въпрос за хора без здравно обучение и упреците няма към кого да бъдат отправени. Докато от другата страна има доктор, болнично заведение, нормативни условия, правила за работа - има кого да обвиниш, в случай че нещо се развие не съгласно предстоящото. Има закон, който прави лекаря пострадал, в случай че сгреши, само че действително няма по какъв начин да насочиш разочарованието си от псевдолечение, няма по какъв начин да обвиниш измамника без здравно обучение, да му бъде потърсена отговорност. Изправени пред тежка диагноза, хората доста постоянно могат да не повярват на този, който им споделя истината, а да се доверят на този, който им споделя каквото желаят да чуят.
Към всеки пациент би трябвало да се подхожда самостоятелно - някои желаят да схванат в цялостни елементи механизма на заболяването, вероятните методите на лекуване. Именно в този диалог се построява първичното доверие сред лекаря и пациента и няма какво да се чудим, че има раздор, тъй като лекарите имат все по-малко време да отделят на пациентите, няма по какъв начин да изградиш доверие с някого, с който не приказваш задоволително. Много е значимо в тези диалози да се показват нещата обективно, да няма нереалистични упования от страна на пациента и неговите близки за това какво може да стане, по какъв начин може да му се помогне, тъй като има доста тежки случаи, в които медицината е просто лимитирана - освен в България, само че и в света като цяло. И тъкмо в този диалог с пациента и околните му е добре да възникне един тим, който дружно да взема решение какво да се прави и каква е ролята на всеки.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ